Малък крадец?!
Всяка мъдра жена с повече от 10, 20 или 30-годишен опит в отглеждането на деца, племенници, внуци, комшийчета и пр. казва следното: да „свие” от друго дете играчка или лакомство, за малкия човек е нещо обичайно. Ама за колко малкия? – питаме ние.
При децата на 2–3 годинки. „То мое!” е култова фраза на кажи-речи всяка наскоро проходила челяд. Защото мъниците на тази възраст нямат развито чувство за справедливост, при тях е рано да говорим за каквато и да било формална етика или морал. Мозъчето им работи на ниво инстинкти, а според логиката на тази възраст – колкото повече имаш, толкова по-големи шансове да оцелееш в джунглата от хора, която те заобикаля.
Едва по-късно, към 4-5 година, децата започват да възприемат етическите норми и ценности на възрастните. Чувстват емоции като срам и вина. Нещо повече: през този етап те осъзнават важното правило, че за оцеляването важни са също сътрудничеството и приятелството. „Съединението прави силата” е лозунг, труден за осъзнаване от нашите народни представители, но, оказва се, за повечето деца в предучилищна възраст то е ръководен принцип в общуването. И все пак, за някои от децата ни това не е точно така...
Какво да правим ние, родителите, когато нашият наследник геройски присвоява чуждото, отказва да го връща и се държи враждебно и с връстниците си, и с нас? Преди всичко, трябва да преосмислим собственото си поведение. Често отклоняващото се поведение на детето е зов за помощ, знак, че нещо в живота му не е наред. Това може да е външен, независещ от нас фактор, но също би могла да бъде нарушена комуникация в семейството.
Много често децата крадат, защото са свикнали (научени от нас) да получават на мига всичко, което пожелаят. Те просто не приемат да нямат силно желаната вещ още сега. За малкото дете кражбата е и акт на отмъщение – когато то е пренебрегвано или обиждано заради другия мъник.
Откраднатата вещ може също да бъде използвана за получаване на привилегии – когато детето я подарява на свой връстник, за да спечели приятелството или поне доброто му предразположение.
Така е при малките. Но след 5-6-годишна възраст на детето трябва да бъдем безкомпромисни – и да му внушим най-важното етично правило в живота, познато още от библейски времена: Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб. Ако разкриете кражба в този период, изисквайте от детето си незабавно да върне взетото на собственика му. Същевременно, много е важно при първите такива прояви да не стресирате допълнително малкия човек с прекалено драматизиране или родителска истерия. То е с все още твърде крехка психика, за да понесе силното чувство за вина.
Не го разпитвайте дълго – просто недвузначно покажете отношението си и какво очаквате и изисквате от него. Недопустимо е да го обиждате, като го наричате „крадец” – това само би могло да се задейства от психиката като самосбъдващо се пророчество. Създайте усещане у детето, че докато то не повтори действията си, нищо фатално не се е случило. Дайте пример от собственото си детство – когато сте задигнали бонбон или дъвка от лавката – нека знае, че е човешко желанието да бъде овладяно на мига. Важното е веднага да се осъзнае, че постъпката е грешна и не води до нищо добро. Че към краденето можеш да се пристрастиш, като към наркотик, а това вече е страшно...
...Към децата трябва да се подхожда с много мярка, мъдрост. С добрина, но и задължителна здравословна доза строгост. Едновременно с това, родителите трябва да си даваме сметка, че като съдим децата си, ние им вменяваме чувството за вина, а тя има разрушителна сила. Възможно е детето да намрази себе си и околните и да се озлоби до неузнаваемост. А нашата цел като родители е да отгледаме позитивни и усмихнати деца, които вярват в нас и в собствените си сили. Деца, които растат с усещането, че с каквито и проблеми да се сблъскат, ще могат да ги разрешат – може би не непременно лесно, но винаги заедно с нас. Тези деца трябва да знаят, че сме насреща – с точния съвет, с цялата любов и разбиране, които ще им помогнат да преодолеят тежкия момент.
В училище нашите наследници тепърва ще се сблъскват с купища проблеми. Повечето от тях ще идват от други деца. Някои ще крадат джобните им пари, други телефоните, трети ще удрят с юмруци. Докато ги съдим и наричаме „крадци” и „малки разбойници”, да не забравяме, че и от тези деца е било откраднато – детството. Много от тях са били лишавани от адекватни родителски грижи (в най-широкия смисъл на понятието – като всекидневни приятелски разговори и милувки.) От тези деца е крадено най-важното - времето, което е трябвало да прекарат пълноценно с родителите си. Това време е така важно, защото често е единственият начин да внушим ценностите си на нашите шеметни деца...
Родителството е тежко бреме, дори само физическите грижи по едно дете са прекалено тежки. Често не остават сили за останалото – душицата му. А тя също трябва да бъде хранена и лекувана...
Често жертваме толкова много за децата си, че автоматически ги обявяваме за наши доживотни длъжници. Истината е, че всички ние сме длъжници на нашите деца. Защото те са най-крехките цветя в домовете ни – цветя, които толкова лесно могат да бъдат прекършени. Дори само с една-единствена необмислена дума от нас. Като думата „крадец”.
Надя Йончева, сп. Кенгуру, откъс
