ЛИЧНО

Първият разказ в книгата ти „Раз, два, три“ е погледът на едно дете към света на възрастните. Какво те вдъхнови да създадеш тази дълбока и съкровена история?

Поводът за тази новела май е личното ми недоволство към всичко, което се случва с децата ни. Към начина по който общуваме с тях. Струва ми се, че в преследване на „светлото си бъдеще”, изразяващо се в коли и апартаменти, им обръщаме недостатъчно внимание. Разговаряме с тях повърхностно, занимаваме ги повече със себе си, отколкото да занимаваме себе си с тях. Като следствие от това получаваме и деца с объркани ценности, деца, които разсъждават като героинята в новелата. Искаше ми се да разкажа за всичко това, за живота ни през погледа на едно дете. Дано се е получило.

СЕМЕЙСТВОТО

Как изглежда обичайно неделята на твоето семейство?

Точно неделята е времето, когато ние не правим нищо. Или по-точно правим важни неща – говорим си, четем заедно, гледаме филми, мотаем се или сме навън. Така наречените задължения – като домашно или чистене са оставени за другите дни. Неделята си е само за нас. Това е и деня, в който не каним гости.

ДЕЦАТА

Има ли нещо, на което са те научили твоите деца?

Май почти вичко научих от децата си. Ако изключим как се избира питие в кръчма или как се реагира на мъжки ухажвания, всичко останало научавам от тях. Ако се вгледаме добре в детето си още докато е твърде чисто и необременено с нашето възпитание, можем да се научим на любов и гушкане, на общуване и отдаване точно от децата си. Та те дори конфликтите си разрешават доста по-лесно и безболезнено от нас. Вижте само как играят децата и когато се скарат как бързо се изясняват и сдобряват, без да таят обида.

РАБОТАТА

Книгата ти „Сексът не е повод за запознанство“ предизвика огромен интерес сред българските читатели преди 4 години. Какво подготвяш сега?

В момента подготвям четвъртата си книга. Надявам се до 6 месеца да достигне и до читателите. Няма да я разказвам, само ще споделя, че тя задава въпроса: “Когато любовта изчезне, какво се случва?”

БЪЛГАРИЯ

Кои са най-сериозните проблеми на родителите в България според теб?

Мисля, че родителството няма националност. Предполагам, че родителите по света са еднакви или поне приблизително. А и да обобщавам ще е доста нелепо, но все пак... Струва ми се, че ако от самото раждане на едно дете приемем, че то е самостоятелен човек със своя си път и живот, а не наша проекция, бихме били по-добри родители. Ако детето ни иска четки за рисуване като подарък за рождения ден би било нелепо да му подарим червено BMV, нали?А за съжаление това се случва често. Подаряваме на децата си това, което самите ние искаме или сме искали, насочваме ги към професии, за които ние сме мечтали, бутаме ги да реализират нашия живот. А колко по-добре би било да ги пуснем по техния път и да им се радваме и помагаме, но според техните потребности.

СВЕТЪТ

Къде виждаш своето място – в България или в чужбина?

Мога да живея навсякъде. Разбира се предпочитам си у дома, защото камъкът си тежи на мястото, но понякога животът ми поднася и други дестинации и аз просто го следвам. Но светът вече е едно голямо село и дали ще си в тая или оная махала, май е все едно. Важно за мен е как ще организирам живота си и нещата около мен, където и да е това.

ИГРАТА

На какво си играете най-често с твоите деца?

Последната ни мания е една компютърна игра „Конкуистадор”. Нещо с въпроси и отговори, от която и аз научавам доста неща по история, география, биология. Май имам доста пропуски от училище, както се оказва. За мен е важното, че го правим заедно и се забавляваме. До следващата ни мания...

ПОДАРЪКЪТ

Кой е най-ценният подарък, който си получавала?

За мен най-ценното дойде от децата ми. Когато реших да следвам себе си и да заживея на 3000 км от София, децата ми ме последваха, въпреки, че имаха избора и да не го направят. Адаптацията им не е лека, но пък съм изключително поласкана, че избраха да сме заедно. Това е истински подарък за едни взаимоотношения.

ПОЖЕЛАНИЕТО

Какъв е твоят съвет към българските родители?

Доста претенциозно е да се дават съвети, а и най-често ненужно. По-скоро си пожелавам не само родителите, но и всички хора да се научим когато слушаме да чуваме човека отсреща, когато го гледаме да го виждаме, без значение дали това е любимият, родителят ни или детето ни.